Сенки

Автор: Илса Бик

Год издания: Не указан


Серии:



Рейтинг: (0)

Добавлено: 12.09.2017

Оглавление


Книга втора от трилогията ПЕПЕЛ


ЗА ОНЕЗИ, КОИТО СЕ БОРЯТ


„Хората не са, каквито бяха.”

ШЪРЛИ ДЖАКСЪН





ФУБАР — такa го наричаше Джед. Бил ли си морски пехотинец, оставаш такъв завинаги. Не знаеше какво име да даде на онези деца. Някои ги наричаха зомбита, но това не беше вярно. Зомбитата бяха оживели мъртъвци, а онези деца — нещо дори по-лошо. Накрая взеха да спрягат името Чъки, подхвърлено навярно от някой ветеран от войната като него самия, който не можеше да избие Виетнам от главата си, но този прякор им прилягаше така точно. Децата ти се нахвърляха изневиделица като Виетконг.

Чъкитата бяха също толкова смразяващи — чудовища с детски лица. Като в старите филми за онази побъркана кукла с извратена душа.

В онзи ден в началото на октомври, когато светът се прецака до неузнаваемост, двамата с Грейс се намираха в един старчески дом в Мичиган, недалеч от Уотърсмийт. В един миг обираше пшеничена каша от долната ѝ устна. А в следващия, един бог знае след колко време, се събуди проснат в лепкава локва от зърнена закуска — кръв се процеждаше от ушите му, болка раздираше мозъка му като свредел — и тогава видя Грейс, глуповатият израз бе изчезнал от очите ѝ, и я чу да казва:

- Джед, скъпи. Мисля, че съм напикала панталоните си.

Всъщност беше напикала пелените си, но на кого му пукаше? Милата му Грейс се беше завърнала. Истинско чудо…

Ала всичко отиде на кино в мига, в който с олюляваща походка излязоха в коридора и забелязаха телата — сестри, санитари и лекари, — всички лежаха на пода като разпилени пръчици.

А внучката им Алис кротко ядеше очите на майка си.


Това се случи преди близо четири месеца. Сега беше втората седмица на януари и се намираха в Уисконсин, а не в Мичиган. Толкова рано след зазоряване слънчевата светлина се разливаше бледа и мека от сиво-синъото небе. Въздухът беше притихнал и стъклен от онзи резлив и сковаващ мозъка студ, който пронизваше плътта и караше Джед да копнее за силен огън, докато вървеше със снегоходките си по скалистата пътека, която се спускаше и губеше в гъстия шубрак на вечнозелените храсти, опасващи езерото. Спирайки на острия завой вляво, който отвеждаше дълбоко в гората и накрая до брега, той се завъртя на сто и осемдесет градуса. Дори без издайническата спирала сив пушек успя да различи хижата им на разстояние поне четиристотин метра от тук, кацнала кротко на гористата песъчлива стръмнина. По това време на деня големият панорамен прозорец на хижата приличаше на тъмен правоъгълник, а двата им коня бяха с големината на по-едри сачми.

Виетнам го беше белязал и вътрешно, и външно, както всички ветерани, които Джед познаваше. Получил беше куршум в лявото око и, сякаш това не беше достатъчно лошо, после патронът беше описал диагонална траектория, прониквайки надолу и излизайки през тила.

В един миг лявото му око бе станало на желе, а десният тилен дял на мозъчната кора от функционираща единица се бе превърнал в овесена каша. Технически погледнато, дясното му око все още работеше, но в резултат на мозъчното увреждане след Виетнам не можеше нито да чете, нито да различава думите. Простил се беше и с цветовете. Утрото за него бе потопено в различните пепеляви оттенъци на сивото, но при все това сънищата и спомените му бяха в „Техниколор“. Дори по-лошо — мозъкът му извикваше зловещи проблясъци, които психиатрите от флотата наричаха халюцинации, като визуалния еквивалент на фантомната болка от липсващ крайник.

Но също като Грейс… напоследък той беше различен.

В този миг стоеше вперил очи в хижата в далечината. Уви, беше все така сляп с това ляво око, нали очната ябълка отдавна я нямаше, а оставената вдлъбнатина беше запълнена с пластмасов имплант, обрамчен с плът. Така и не се реши да му вземат мярка за изкуствено око, сигурно защото нямаше нищо против хората около него да се чувстват неловко. Виетнам се беше вклинил в мозъка му здраво и непоклатимо като жилаво парче месо, заседнало между зъбите му, което не би могъл да изкара от там за нищо на света. А щом той не можеше, защо да позволи на останалите да забравят?

Ала здравото му око все още работеше — дори по-добре отвсякога — и сега се взираше именно с него в тъмния силует на прозореца. Той зачака и след миг свободните гънки на тънката завеса се очертаха пред погледа му. Зрението му се изостри и той различи коженото канапе и колебливия оранжев пулс на огъня. А още пo-навътре, в дъното на помещението, забеляза Грейс, която носеше… Той се съсредоточи, центрирайки мисловния оптичен кръст. Да, Грейс носеше онзи мъхест розов пуловер и отсипваше кафе в едно старо канче, като вероятно се опитваше да изчисли, обзалагаше се той, колко утайка ще остане от всяка супена лъжица кафе.

Това беше дяволска работа — тя с тия нейни цифри — също като ястребовото зрение, което напоследък бе развил той. Грейс и преди беше умница: първа в класа си в училището за медицински сестри и същински факир, когато ставаше дума за математика. Винаги бе смятал, че само да се бе родила с петнайсет години по-кьсно, щеше да стане лекар или пък един от онези ракетни учени. Но след случилото се с Майкъл така и не се възстанови. Така че заболяването ѝ от Алцхаймер беше… нещо като благословия. Тогава обаче ги сполетя ФУБАР и отключи някакво тайно хранилище, където бе складирала всички уравнения и изчисления още от зората на времето.

Тя бе спасила момчето. Благодарение на повече от четирийсетгодишния си опит като медицинска сестра и многото натрупан акъл, който си бе върнала точно навреме. Грижите за това момче я бяха изцерили — или поне доколкото бе възможно едно разбито сърце само да се закърпи. Представяше си, че момчето е Майкъл, а самото то я оставяше да подхранва тази своя илюзия и това караше Джед да го обича с такава ярост, от която дъхът му секваше.


Странното езеро се намираше в Уисконсин, на югозапад от резервата край Лошата река и дълбоко в горите на Николет. Къщичката му за риболов на лед — изкормен кемпер, закрепен върху платформата на ремарке — клечеше на разстояние най-малко осемстотин метра от брега. Но щом навлезеш малко по-навътре в езерото и свиеш наляво, следвайки извивката му, ледът започва да поддава, като първо изтънява, а после изчезва напълно, отстъпвайки място на петнайсетина-двайсет метра синьо-черни води, преди отново да се стегне. Причината беше, че езерото се извиваше покрай един издаден хребет от Дъгласовия разлом — процеп, който пореше земята от Минесота до Ашланд. Водата, която клокочеше през тази цепнатина, беше с няколко градуса по-топла и затова зимно време тази част от езерото никога не замръзваше напълно. Ето какво правеше Странното езеро… странно. Посмееш ли да стъпиш на този тънък лед, животът ти няма да струва и пукната пара.

1

Жанры